Тютюневата кооперация „Асенова крепост“ и Държавното практическо земеделско училище по тютюна в Асеновград

Тютюнева Кооперация Асеновград

Тютюневата кооперация „Асенова крепост” заема значително място в историята на Асеновград (до 1934 г. Станимака). Създадена през 1915 г., в трудните моменти след края на Първата световна война, тя обединява интересите на хиляди хора от града и околията, свързани с производството, преработката и продажбата на тютюн.

Под вещото ръководство на Стефан Иванов „Асенова крепост“ се превръща в еталон за кооперативно сдружаване и предизвиква възхищение не само в страната, но и в чужбина. Освен с големите си успехи в производството и търговията с тютюн, с мащабните си строителни, социални, културни и благотворителни проекти, кооперацията се превръща в символ на модернизиращия се Асеновград.

Тя инициира основаването и приютява специализирано училище за подготовка на кадри за силно застъпената тютюневата индустрия в района.

На 4 юни 1939 г. се създава специална практическа школа по тютюна в Асеновград. С решение на Управителния съвет, в складовете на Тютюнева кооперация  „Асенова крепост” се приемат момчета, които изучават теоретически и практически обработването на тютюневата култура.

Ръководството на специалистите, обучаващи младежите, се поема от агронома Яков Попов. Основният мотив за основаване на школата е да се започне акция за откриване на тютюнево училище при кооперацията. Неин идеолог е председателят на кооперацията Стоян Димов. Управителният съвет подготвя нужното предложение и го внася в Министерството на земеделието, а Димов, в качеството си на народен представител, следи  по-нататъшното развитие.

През учебната 1939/1940 г. в бюджета на страната е планирано финансирането на две тютюневи училища. Димов настоява, че едното от тях трябва да е в Асеновград. Неговото мотивирано предложение е одобрено и така откритата в предходния месец школа на 1 юли 1939 г. прераства в Държавно практическо земеделско училище по тютюна.

По това време училището няма собствена сграда и с решение на Управителния съвет на “Асенова крепост” се помещава в триетажна сграда и една едноетажна постройка, собственост на кооперацията. Ученици се набират от цялата страна.

За откриването му пише в. „Родопско ехо” в броя си от 29 август 1939 г., на първа страница под заглавие: „Тютюневото училище в Асеновград”. Вестникът съобщава още, че „кооперация „Асенова крепост’’ даде свое помещение за пансион, за класни стаи, опитно поле и др.. В училището ще се приемат 20 ученици, които ще се обучават три години, като третата година е стаж и ще са на пълен, безплатен пансион”.

За директор на тютюневото училище е назначен Яков Попов.

Поради забавяне на ремонта на сградите за училището и пансиона, учебните занятия вместо от 1 септември, започват на 29 октомври 1939 г.. Приети са първите 39 курсисти от цялата страна. Наред с директора Попов, преподава и друг агроном – Димитър Димитров. Той е не само учител, но и добър практик, сериозен изследовател по проблемите на тютюните. Изследва всички почви, процеси на тютюнопроизводството и тютюнопреработването.

През октомври 1940 г. Димитров пише в доклад до началника на земеделското поделение при Министерството на земеделието и държавните имоти: „Както Ви е известно, за да се подготвя за специалист по тютюна, още миналата 1939 г., в края на месец октомври, постъпих учител при тютюневата култура, тютюневото стопанство, изобщо тютюновото разсадопроизводство, обществено-агрономическа работа по тютюна, отглеждането на тютюна на нивата, бране, низане, сушене и тютюневи сушилни, производителска манипулация, опитно изследователска работа, а също така имах възможност да извърша и някои обиколки из типичните наши тютюнови райони за запознаване с условията, сортовете и манипулацията във всеки един от тях.”

Учителският състав на Тютюневото училище в Асеновград има успешен старт, като внася нови елементи в теорията и практиката на тютюнопроизводството. Независимо че предстоят редица промени в дейността на училището, то, заедно със средното специално училище в Пещера, се явява ковачница на кадри в сферата на тютюнопроизводството.

Независимо от извършените обществено-политически промени през 1944 г., училището продължава своята дейност без особени изменения. Учебните занятия са двегодишни. В първата година преобладава теорията, а през втората е задължителна практика в учебното опитно стопанство. То се състои от 50 дка земя, на която се отглеждат тютюни, зеленчуци и плодове. Училището разполага със собствена, модерна за времето си тютюнева сушилня, снабдена с релсов път за сушене на тютюна, който учениците сами отглеждат, берат и манипулират.

След завършване на училището учениците провеждат едногодишен стаж. После завършилите полагат задължителен изпит по специален предмет – „Тютюнопроизводство – теория и практика” и получават диплом „Техник по тютюна”. Учениците могат да постъпват на работа в опитни полета, опитни станции, тютюневи фирми, а също така могат да продължат образованието си в Техникума по тютюна в гр. Пещера.

През време на двегодишния курс на обучение възпитаниците са на държавна издръжка – общежитие и стол за хранене.

Те имат униформа и живеят при близки до казармените порядки, които след 1944 г. спират да се спазват, защото се приемат за ученици и завършили военната си служба. Това разнообразие в образованието и възрастта оказват влияние върху учебно-възпитателния процес в училището. Ревизионен акт от декември 1954 г. отчита, че курсистите са общо 37 души – 18 от тях са до 25 г., петима от 25 до 30 г., 12 от 30 до 35 г. и двама от 35 до 40 г. По образование има завършили от втори до седми клас. Учебно-опитното стопанство се състои от 107 дка площ, която се използва за тютюнопроизводство. При тютюна има преизпълнение на плановия добив. При план 90 кг. изпълнението е 110 кг., което представлява 122,20%.

Въпреки че училището разполага със собствена сушилня, част от инвентара в нея е на кооперацията. Учениците могат свободно да ползват кабинетите, лабораторията, фермазавода и целия тютюнев Монопол.

През 1954 г. училището по тютюна е все още на територията на кооперация и на практика се възприема като част от нея. В спомените си Васил Тодоров, по това време стажант-учител, пише: „Училището бе настанено в помещенията, отстъпени от кооперацията. В южното крило имахме на разположение два салона – единият преустроен за общежитие, а другият за дирекция, учителска стая, работилница за преработка на тютюн и железария. Отделно тук бяха кухнята и столът за хранене. Отделно имахме две класни стаи в едноетажните складови помещения до гаража.

Изваждането на училището от сградите на кооперативното предприятие в зданието на ул. „Захари Стоянов” започва да го отдалечава от „Асенова крепост“. Затова спомага и промяната в училищната програма. Учебното заведение се преименува на „Практическо тютюнево училище”. По-късно в името му е прибавена думата „земеделско“.

В началото на 60-те години то става „Практическо селскостопанско училище по тютюнопроизводство и тютюнотехника“.

През май 1964 г. са закрити три училища със селскостопански профил, между тях е и Ветеринарният техникум в Асеновград. Тютюневото училище се настанява в сградата на техникума на ул. „Александър Стамболийски” №6. За общежитие е предоставено старото училище в града „Св. Георги”, както и сградата на отдел „Народно здраве” на ул. „Сливница”.

През 1966 г. е поставен въпросът за закриване на Тютюневото училище. То не фигурира в списъка за нов прием на ученици. Със сериозна намеса на местната власт училището е запазено. Условието е да се подобри материалната база. Така излиза допълнителна наредба за прием на ученици, решено е Пионерският дом да се премести в сградата на старата община на пл. „Тракия”. Училището заема ползваната дотогава от Дома сграда на ул. ул.”Александър Стамболийски”, където разполага с 4 стаи.

Въпреки че кооперацията гарантира на учениците по тютюна отлична производствена база, през 1966 г. практиката вече се провежда на площ от 300 дка в чифлика на Яков Рупеца. Земята изцяло се обработва от учениците.

През учебната 1973-1974 г. училището се премества в сградата, в която се намира и сега – до черквата „Св. Димитър”. През следващата учебна 1974-1975 г. на училището е даден прием за Средно професионално училище по тютюна.

На 20 октомври 1975 г. е сключен първия договор за съвместна интеграция с колектива на кооперативната тютюнева фабрика.

През 1988 г. профилът на училището се променя и то вече се нарича СПТУ по хранително вкусова промишленост.

Днес учебното заведение носи наименованието Професионална гимназия по хранително-вкусова промишленост „Св. Димитрий Солунски“.

Въпреки че основаното през 1939 г. училище по тютюна през годините променя своята база и профили, остава резерв на тютюневата промишленост. Не може да се пише за тютюневата кооперация „Асенова крепост“, без да се спомене за Тютюневото училище и обратно. Учебното заведение и кооперативното предприятие са взаимно свързани, защото целта и на училищното ръководство, и на тютюневата кооперация е една – да се обучават по-добри специалисти.

На снимката: Управителен и Контролен съвет на Монопола, 1923 г.

 

 

Любопитно

Архитект проектант на впечатляващите сгради на „Асенова крепост“ (Монопола) с въздушен мост между тях е известният столичен арх. Георги Кунев (1874-1957), завършил Училището за художествени занаяти във Виена и Висшето техническо училище в Карлсруе. Построява Монопола в Асеновград през 1927-1930 г. Той е авторът и на популярната Къща с ягодите, паметник на културата в София.

 

Източник: www.cks.bg /Централен Кооперативен съюз – България

Държавно практическо земеделско училище по тютюна” в Асеновград – началото

Училището в наши дни

Професионална гимназия по хранително-вкусови технологии “Св. Димитрий Солунски” е основана на 01.07.1939 година като” Държавно практическо земеделско училище по тютюна”гр. Асеновград. По това време Училището няма собствена сграда и се помещава в Тютюнева кооперация “Асенова крепост” в триетажна сграда и една едноетажна постройка. Учениците са се набирали от цялата страна. През учебната 1939 – 1940 година е имало само един курс от 39 курсисти, а училището продължава да функционира и след 1944 година.

То е разполагало с 50 декара стопанство с лозе, овощна градина, зеленчукова градина, модерна за времето си собствена сушилня за тютюн. Учениците сами са отглеждали, брали и манипулирали тютюна. През 1957 година училището е закрито и на негово място е открито ново Практическо селскостопанско училище с нов профил. От 1964 до 1974 година Училището се нарича “Практическо селскостопанско училище по тютюна”. От 1974 до 1988 год. училището се развива като СПТУ по технология на тютюна и тютюневите изделия. От учебната 1977/78 година на завършилите вече се издава диплома за средно образование.

Източник: Сайт на ПГ по ХВП Асеновград

Да погледнеш Монопола от небето през снимките на Ивайло Ковачев

Да погледнеш Монопола от небето през снимките на Ивайло Ковачев

Монополът, сниман така, както могат да го видят само птиците. И дроновете. Тези невероятно красиви кадри от дрон са дело Ивайло Ковачев от Асеновград.

Архитект проектант на уникалните сгради с въздушен мост между тях е известният столичен арх. Георги Кунев (1874-1957), завършил Училището за художествени занаяти във Виена и Висшето техническо училище в Карлсруе. Построява “Монопола” в Асеновград през 1927-1930 г. Той е авторът и на прекрасната Къща с ягодите, паметник на културата в София.
29497979_10214428468738411_7108078880975486976_o Untitled_Panorama1 Untitled_Panorama2

Асеновградското Училище по тютюна и общежитието към него – създаване

Асеновградското Училище по тютюна и общежитието към него – създаване

Началната дата на създаването на специалното практическо училище в Асеновград е 4 юни 1939 г.. С решение на Управителния съвет в складовете на Тютюнева Кооперация  „Асенова крепост” се приемат момчета, които изучават теоретически и практически обработването на тютюневата култура.

Ръководството на специалистите, обучаващи младежите, се поема от агронома Яков Попов. Тази школа е с основен мотив да се започне акция за откриване на тютюнево училище при кооперацията. Неин сторонник е председателят на кооперацията Стоян Димов. Управителният ѝ съвет подготвя нужното предложение и го внася в Министерството на земеделието, а Стоян Димов, в качеството си на народен представител , следи неговото по-нататъшно развитие. дсцсдвсдвсе

През учебната 1939/1940 г. в бюджета на страната е планирано финансирането на две тютюневи училища. Едното училище се предвижда да се открие в с. Козарско, а второто – в с. Рила. Стоян Димов не само като народен представител, но и в качеството си на председател на Съюза на тютюневите кооперации се намесва активно. Неговото мотивирано предложение за отваряне училище в Асеновград е взето предвид и така вместо в с. Козарско, такова е открито в Асеновград. Откритата през юни школа, прераства в тютюнево практическо училище.

За откриването му пише в. „Родопско ехо” в броя си от 29 август 1939 г., на първата си страница под заглавие: „Тютюневото училище в Асеновград”. Вестникът съобщава още, че кооперация „Асенова крепост’’ даде свое помещение за пансион, за класни стаи, опитно поле и др.. В училището ще се приемат 20 ученика, които ще се обучават три години, като третата година е стаж, и ще са на пълен, безплатен пансион.”. +4856888989

За директор на тютюневото училище е назначен агрономът Яков Попов.

Поради забавяне на ремонта на сградите за училището и пансиона, учебните занятия вместо от 1 септември, започват на 29 октомври 1939 г.. Приети са първите 40 ученика от цялата страна. Наред с директора Яков Попов, агроном и много добър специалист, като учител работи и друг агроном – Димитър Димитров. Той е не само учител, но и добър практик, сериозен изследовател по проблемите на тютюните. Изследва всички почви, процеси на тютюнопроизводството и тютюнопреработването. Или както той самият пише в един доклад от м. октомври 1940 г. до началника на земеделското поделение при Министерството на земеделието и държавните имоти: „Както Вие е известно, за да се подготвя за специалист по тютюна, още миналата 1939 година, в края на месец октомври, постъпих учител при тютюневата култура, тютюневото стопанство, изобщо тютюновото разсадопроизводство, обществено-агрономическа работа по тютюна, отглеждането на тютюна на нивата, бране, низане, сушене и тютюневи сушилни, производителска манипулация, опитно изследователска работа, а също така имах възможност да извърша и някои обиколки из типичните наши тютюнови райони за запознаване с условията, сортовете и манипулацията във всеки един от тях.”

Учителският състав на Тютюневото училище в Асеновград има много успешен старт. Макар и при не много добра материална база, те подготвят кадри, които внасят нови елементи в теорията и практиката на тютюнопроизводството. вдсвсдфвсдфр

Независимо че ще бъдат извършени редица промени в неговата дейност, то заедно със средното специално училище в Пещера, се явява ковачница на кадри в сферата на тютюнопроизводството.

Независимо от извършените обществено-политически промени през 1944 г. , училището продължава своята дейност без особени изменения. Учебните занятия са двегодишни. Първата преобладата теорията, а през втората година е задължителна учебна практика в учебното опитно стопанство. То се състои от 50 дка земя, на която се отглеждат тютюни, зеленчуци и плодове. Училището разполага със собствена модерна тютюнева сушилна, снабдена с релсов път за сушене на тютюна, който учениците сами отглеждат, берат и манипулират. След завършване на училището, учениците провеждат едногодишен стаж. След стажа, завършилите полагат задължителен изпит по специален предмет – „Тютюнопроизводство – теория и практика” и получават диплом „Техник по тютюна”. Учениците могат да постъпват на работа в опитни полета, опитни станции, тютюневи фирми, а също така могат да продължат образованието си в теникума по тютюна в гр. Пещера.

гхфнгнфх

През време на двегодишния курс на обучение, възпитаниците са на държавна издръжка – общежитие и стол за хранене.

Те имат униформа и живеят при близки до казармените порядки, но след 1944 г. те не се спазват, защото се приемат за ученици и такива, завършили военната си служба. Това разнообразие в образованието и възрастта оказват влияние върху учебно-възпитателния процесв училището. Като доказателство за различната степен на образование и възраст, срещаме в ревизионен акт на Недялка Киркова – референт – ръководител в отдел „Подготовка кадри” при Министерството на земеделието в периода от 23 до 26 декември 1954 г.. От посочените в документа сведения се вижда, че сред курсистите  – общо 37 души, от 20до 25, от 25 до 30 години – 5, от 30 до 35 години – 12 и от 35 до 40 години – 2 души. По образование има от всички класове – от втори до седми клас. Учебно-опитното стопанство се състои от 107 дка площ, която се използва за тютюнопроизводство и др.. При тютюна има преизпълнение на плановия добив. При план 90 кг. изпълнението е 110 кг., което представлява 122,20%.

Училището разполага със собствена сушилна за тютюна, но част от инвентара в нея е на Тютюневия монопол. Учениците могат свободно да ползват кабинетите, лабораторията, фермазавода и целия тютюнев монопол. И през 1954 г. училището по тютюна е все още на територията на монопола. В спомените си Васил Тодоров , през онези години стажант-учител пише: „Училището бе настанено в помещенията, отстъпени от тютюневия монопол. В южното крило имахме на разположение два салона – единият преустроен за общежитие, а другият за дирекция, учителска стая, работилница за преработка на тютюн и железария. Отделно тук бяха кухнята и столът за хранене. Отделно имахме две класни стаи в едноетажните складови помещения до гаража.”

През 1945-1946 г. директор на училището е Ангел Димитров. През петдесетте години учители в училището са: Димитрина Ташева, Иван Чокоев, Деспа Мирчева, Милка Божинова, Мария Добрева, Георги Василев. Директор е Енчо Василев.

Спираме се по-подробно на дейността на училището през този период, защото това е време, когато училището се е приемало като част от  Тютюневия монопол.

Изваждането на училището от сградите на предприятието в сградата на ул. „Захари Стоянов” започва да го отдалечава от него. Затова спомага и промяната в неговата програма. Постепенно към наименованието „Специално практическо тютюнево училище” отпада думата „специално” и остава само „Практическо тютюнево училище”. По-късно то е допълнително земеделско училище. В началото на 60-те години то става „Практическо селскостопанско училище по тютюнопроизводство и тютюнотехника”, а от 1974-1975 г. – „Средно професионално училище по преработка на тютюн и тютюневи изделия.

През май 1964 г. със Заповед № 872 на Министерството на народната просвета са закрити три училища със селскотопански профил. Между тях е Ветеринарният техникум в Асеновград. Тютюневото училище се настанява в сградата на Ветеринарния техникум на ул. „Александър Стамболийски”, № 6 . За общежитие е предоставено старото училище „Св. Георги”, както и сградата на отдел „Народно здраве” на ул. „Сливница”. Всички тези промени се извършват по времето на директора Васил Тодоров.

Снимки: Общежитието в старото училище “Св. Георги”. 35072505_1927955050570735_6655244166672416768_n

 

35051136_1927960793903494_5849454610556649472_n

 

 

34862724_1927955060570734_8670657394226757632_n

 

През 1966 г. е поставен въпросът за закриване на Тютюневото училище. То не фигурира в списъка за нов прием на ученици. Със сериозна намеса на градското ръководство училището е запазено. Условието е да се подобри неговата материална база. Така излиза допълнителна наредба за прием на ученици, а ГНС решава Пионерският дом да се премести в сградата на старата община на пл. „Тракия”. Ръководството на училището се отказва от сградата на ул. „Сливница” и мъжкото общежитие. Премества се в сградата на ул.”Александър Стамболийски”, където разполага с 4 стаи.

Въпреки че Тютюневият монопол гарантира на учениците по тютюна отлична производствена база, през 1966 г. е решено и е предоставена база за практика от 300 дка в чифлика на Яков Рупеца. Земята изцяло се обработва от учениците.

През 1968 г. директорът Илия Христев заминава за чужбина. На негово място е назначен Георги Пасков.

През учебната 1973-1974 г. училището се премества в сградата, в която се намира и сега – до черквата „Св. Димитър”. През следващата 1974-1975 г. на училището е даден прием за Средно професионално училище по тютюна.

От 1 юни 1975 г. до 1 септември 1979 г. заместник-директор на училището е Христо Илиев. Благодарение на него на 20 октомври 1975 г. е сключен първия договор за съвместна интеграция с колектива на Тютюневия монопол.

През 1970 г. за заместник-директор на училището идва друг специалист от Тютюневия комбинат – Лиляна Клисурска.

На 26 октомври 1992 г. на Димитровден, тържествено е провъзгласено името на СПТУ по ХВП „Св.Димитър Солунски”.

През месец юни 1996 г. колективът на СПТУ по ХВП е на екскурзия в гр. Прилеп, Република Македония. Директорката Снежана Тоскова установява контакти с ръководството на Прилепския институт по тютюни и тютюневи изделия и при разговорите си с македонските специалисти е договорено ежегодно ученици от СПТУ по ХВП да провеждат производствения си стаж в градовете Прилеп и Охрид. В Прилеп е създадено общежитие за асеновградските ученици.

Основаното през 1939 г. училище по тютюна, въпреки че през годините променя своята база и профили, си остана резервна тютюневата промишленост. В предприятието се обучават на тютюневата професия учениците от паралелките по специалността „Тютюнопроизводство и тютюнопреработване”.

Не може да се пише за Тютюневия монопол, без да се напише за Тютюневото училище и обратно. Техникумът и предприятието са взаимно свързани. Защото целта и на училищното ръководство, и на Тютюневата промишленост е една – да се обучават по-добри специалисти.

Училището днес

Sv_D_Solunski

 

Откъс от книгата на Ангел Кръстев “Тютюневата промошленост в Асеновград /1948-1999/

Снимки: Архив Исторически музей Асеновград, “Станимашка фотографчийница” и от сайта на Професионална гимназия “Св. Димитрий Солунски”, Асеновград.

Ревизия в тютюнева кооперация “Асенова крепост” през 1926 г. намира злоупотреби, разсипничество и корупция, харчене без сметка и задръжки

Ревизия в тютюнева кооперация “Асенова крепост” през 1926 г.  намира злоупотреби, разсипничество и корупция, харчене без сметка и задръжки

КОМУНАЛНИЯТ КАПИТАЛИЗЪМ

Из българското стопанско минало

Румен Аврамов

 

…”Влизаме в тютюневата кооперация „Асенова крепост”, Станимака (дн. Асе­новград). Годината е 1926, а пролуката е ревизионният акт, съставен й от БЗБ. Всичко тук е представително: тютюневите кооперации са гледани като флагман на


Фактите в Банките на кооперативния свят и в настоящата глава са до голяма степен допълващи се.


кооперативното движение; те са относително по-заможни, доколкото са свързани с водещия отрасъл на българската икономика, но са и особено чувствителни към колебанията в конюнктурата; ревизионният период 1924-1926 г. включва години както на експанзия на тютюневия износ, така и на пазарна криза.

„Асенова кре­пост” е и печално известна с лошото си управление. Показва го не само въпросни­ят ревизионен акт. Нейният случай е размахван назидателно в разменяните по-къс­но из пресата взаимни обвинения за злоупотреби, разсипничество и корупция сред кооперациите*. Кооперацията е голяма: основана на 1 февруари 1915 г. от 60 ду­ши, в момента на ревизията тя наброява 2 192 членове, от които 1 650 тютюнопро­изводители от околията и 371 от града. Икономическото „окачане” на кооперацията е просто. В пасивите стоят ка­питал от 22 991 100 лв. и резервен фонд (предназначен за покриване на загубите) от 29 627 154 лева. Привлечените средства под формата на влогове са минимални – 25 828 лв. срочни влогове (лихва 10-11%) и 2 720 966 лв. безсрочни (лихва 9%). Вложители са едва 295 членове. Дългът към БЗБ възлиза на 112 567 539 лв. за коопе­рацията и 57 530 224 лв. за личните кредити на кооператорите. Налице са също 22 млн.лв. дълг към Съюза на тютюневите кооперации и 15.3 млн.лв. към частната фир­ма „Леванте-Фумаро” (срещу изнесени на консигнация тютюни от реколта 1923-1924 г.). Сметката показва, че срещу капитал и резерви от кръгло 52 млн.лв. коопера­цията е привлякла 4 пъти повече средства – близо 210 млн. лева**. Тя е издейства­ла кредит, който едва ли би й бил достъпен, ако този тип институции не бяха тре­тирани по благоприятен начин и не бяха включени към „свои” кредитни централи, където ресурсите са на ръка разстояние, при това на по-ниска цена. Капиталовото усилие на членовете се свежда до задължението да вложат минимум 5 или макси­мум 100 дяла от по 100 лв., като за увеличаването на дяловия капитал до приетия таван ежегодно се удържат и 10% от продажбите. Би следвало да се очаква, че срещу такава задлъжнялост кооперацията при­ тежава стойностни активи. Очевидно капитализацията, качеството и количеството на възможните обезпечения обаче й се виждат ограничени. За да увеличи потен­циала за получаване на кредити, тя създава специална комисия, която да завиши оценката на имотите й. Тук ревизионният акт допира до откровена манипулация с прозрачна цел, която изглежда излиза дори извън добрия кооперативен тон. „Ревизията, като на­мира изобщо действията на управителните тела с увеличението стойността на имо-


– Петьр Пешев привежда публикации от 1927-1928 г. на вестниците „Мир”, „Пряпорец” и „Лъч” по този повод. (Вж. Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. Фототипно издание. С , БЛ11,1993, с. 861,862.) В съвременна терминология това означава солиден „ливъридж” – използване активите на фирмата (банката) като обезпечение за привличане на значително по-големи суми от външни ресурси (кредити).


тите за неоснователни, непочиващи нито на изискванията на Търговския закон, нито на закона за кооперативните сдружения, нито на устава на сдружението, нареж­да всички тези имоти да се намалят с увеличената стойност, за да изразяват остатъ­ците задължения, ако не действителната им стойност, то поне сумата, която е из­разходвана според книгите за тях.”

Ревизията разкрива и други характерни щрихи. Дори те понякога да предиз­викват у проверяващите тръпка на недоволство, съвсем ясно е, че става дума за те­куща практика, за действия, които се вписват в банализираните норми на коопера­тивната икономика. Смесването на стопанското със социалното е една от тези черти. То еднов­ременно изгражда легендата (привлекателността) на кооперациите и олицетворява тяхната икономическа несъстоятелност. Тъкмо от подобна симбиоза е замесен мо­делът на бъдещите социалистически предприятия. Непосилното социално бреме, притиснало без мярка разходите на коопера­ цията, е в крайна сметка финансирано с парите на БЗБ. „Асенова крепост” напри­мер си е построила амбулаторна болница за членовете, което предизвиква комен­тар в ревизионния акт. Но и тази бележка е направена с извинителен тон, с притес­нение, с чувството, че е сбъркан не принципът, а има само малко изсилване. „Ви­сокохуманна инициатива, за която ревизията изразява голяма похвала на ръковод­ството, но допускат ли средствата на сдружението да разшири то дотам благотво­рителността, че без всякакви такси да дава медицинска помощ на повече от 2000 семейства? Ревизията намира, че докато кооперацията не стигне до онова стъпало, в което да може да даде на членовете си всички културни блага, и докато не се ста­ билизира материално, в хуманитарните си действия тя трябва да се ограничи и препоръчва медицинската помощ да се дава на кооператорите срещу определени малки такси, от които да се покрива поне 50% част от изразходваните суми за заплати на лекари, фелдшери, акушери и прислужници, за покупка на медикаменти, за лихви и погашения за вложения капитал.”

Очевидно икономическото се смесва и с културното. Защото „ревизията нами­ра постройката на лятното и зимното кино за самоволни… и практиката на управител­ния съвет да се залавя със странични инициативи, които само спъват правилния раз­вой на кооперациите… и да поставя общото събрание пред свършени факти… за про­тивозаконна и компрометираща”. А по-късно печатът изнася любопитния факт, че за кооперативна музика са изхарчени 4.06 млн.лв., което – за сравнение – надхвърля значително сумата на безсрочните влогове в дружеството през 1926 година.

Разточителството е друга битова черта на обикновения кооперативизъм. „Ревизията препоръчва Управителните тела… веднъж завинаги да скъсат с досегаш­ния начин на строене на сгради, набавяне машини и купуване места, от които не се чувства належаща нужда, защото се ангажират големи капитали, намаляват се оборотните средства и лишава възможност сдружението дори редовно да изплаща заплатите на чиновниците и надниците на работниците.”

Ясно прозира навикът да се харчи без сметка, без задръжки. И както това изг­лежда напълно обичайно, така лишена от въображение е препоръката на проверява­ щите. Тя не надскача призива за самоограничаване, т.е. порочния кръг на „икономи­ята като майка на мизерията”. Преповтаря се непроменен повече от столетие апел, който винаги е бил еднакво неубедителен както за тези, които го отправят, така и за призованите. „Ревизията намира, че поради затягането на тютюневия пазар само ико­номиите са, които ще го облекчат, а икономиите трябва да се правят от всичко оно­ва, без което сдружението може да функционира правилно. Следователно належащо е кооперацията да се освободи засега поне от двата камиона и четирите автомоби­ ла… В игнориране на главния принцип – икономия, – на който се градят крепките кооперации, ръководителите, използвайки грамадни обществени суми с един силен стремеж да представят сдружението в завидно положение, набавили са скъпи инвен­тарни предмети и машини, без които можело да се мине, и с една преценка само на общото икономическо положение, без оглед поне да се приравни положението на персонала с онова на държавите служители, направени са резки скокове, увеличили са и персонала, увеличили са и заплатите му. И ако доставката на скъпи инвентарни предмети и увеличението на персонала и заплати за реколта 1924… е било привидно оправдано, то при големите задължения, които тежат върху сдружението, съвсем не е оправдано за настоящата година, в която са постъпили… само… кг тютюн.”

По този начин и с подобен замах се харчат държавни пари. Приравняването на кооперациите към държавните структури тук излиза наяве не толкова в правила­та, колкото в манталитета и стила. Пошлостта на призивите за противодействие е толкова въпиеща, колкото и във всяко държавно учреждение.


От цитираните вестникарски публикации става ясно, че за камиони и автомобили са изхар­чени 6.3 млн.лв. (вж, Пешев, Петър. Историческите събития и деятели…, с. 863), което надхвьрля над два пъти привлечените безсрочни влогове. 


Открай време в България е широко прието, че с икономии могат да се решат макро- и микроикономическите проблеми. Ревизията изисква общите разходи да се намалят до минимум (с 50%), съкращаване на ненужните длъжности и служби, закри­ване представителството в София. Препоръчва се на разположение на фабриката да бъде представен повече оборотен капитал. Но венецът е настояването – за едно все пак частно сдружение – заплатите на служителите да се приравнят до тези на държав­ните. Етатисткото подсъзнание излиза наяве.

Черта на делничния кооперативизьм, прозираща в ревизионния акт, е и разглеждането на кооперациите като структури за фиктивна заетост. Една от пре­поръките е, предвид слабата конюнктура, да бъдат освободени поне половината от месечните работници и „се оставят за нуждите на складовете само добросъвестни­ те и усърдни работници”. За пазарно действащо предприятие, което реагира на променените условия без външен натиск, подобно напътствие (още по-малко при­нуда) просто не е необходимо.

Но императивите на пазара не са смазващи за кооперативната система: дру­га от бележките на проверяващите визира изплащане на аванси, несъобразено с конкретното стопанско положение на сдружението. Ревизията препоръчва „да се следи за най-правилното раздаване на авансите, като първи членовете на управи­телните тела се придържат към постановените норми и не допускат за себе си и приближените си подобни превишения, които излагат на риск кооперацията и вна­сят недоволство срещу членовете”. Всъщност става дума за текуща практика да се „отпускат аванси на членове… без да са внесли каквото и да било количество тю­тюн”. Налага седа бъде записано искането „за в бъдеще годишното приключва­не… да се извършва най-точно и внимателно и то възоснова на действително постъпилите приходи и извършени разходи…”

Твърде свободната политика на заетост и на доходи се съчетава с не по-мал­ко щедри възнаграждения за управата. Директорът получава заплата от 1.4 млн.лв., 1.7 млн. командировъчни, 169 хил.лв. „за посрещане на гости вкъщи” и още 552 хил.лв. „за почерпня вън от къщи”. За Управителния и Контролния съвет са изплате­ни 3.2 млн.лв., като „на членовете на управителния съвет и на служащите са даде­ ни аванси за 10 млн.лв.”

Естествено, цялата манипулативна алхимия рефлектира в балансите на „Асенова крепост”. Отчетената печалба е определена за недействителна и неп­равилно разпределена, а раздаденият в повече дивидент е за 225 671 лева. Ре­визията отправя обвинение (макар и не окончателно потвърдено) и за невнесени данъци от 479 124 лева. Препоръчва се „с досегашната практика – да се показват на всяка цена големи печалби – да се скъса веднага завинаги”.


Заплащането и изтичането на доходи без пазарно търсене и без постъпления беше отличи­ телната характеристика на комунистическата икономика. Половината от капитала през 1926 година. 


В описаната картина кооперациите по-скоро напомнят структури на ръба на легалното, истинска институционализирана мрежа на скритата икономика…”…

Александрос Дагкас, „Икономики, общества, култури на Балканите. Случаят с тютюните в Османска Македония и Тракия и българското икономическо, социално и културно присъствие, 17ти-19ти век”

Александрос Дагкас, „Икономики, общества, култури на Балканите. Случаят с тютюните в Османска Македония и Тракия и българското икономическо, социално и културно присъствие, 17ти-19ти век”

Александрос Дагкас, „Икономики, общества, култури на Балканите. Случаят с тютюните в Османска Македония и Тракия и българското икономическо, социално и културно присъствие, 17ти-19ти век”, Търговци и предприемачи на Балканите през деветнайсети и двайсети век – от икономическа дейност към културно общуване, Институт за балканистика с център по тракология – Консулския отдел на гръцкото Посолство, София 1 април 2017.

В настоящото изследване са формулирани исторически хипотези за икономическата, социална и културна конюнктура, видима особено от деветнайсети век до началото на двайсети век, в османска Македония и Тракия, райони с тютюнопроизводство. Изследването се вписва в интердисциплинарен диалог, който подхожда към големите въпроси за местното социално-икономическо структуриране и формите на производство.

Научният интерес е ориентиран към представянето на определящите фактори за развиването на „тютюневия град”. Като топография, индустриалната археология в Пловдив, Станимака, Кавала, Ксанти, Гюмюрджина, Серес, Драма, Солун и в другите по-малки тютюнопроизводителни центрове локализира интересен наратив[1]. При проучване на географското пространство като социален елемент и от гледна точка на приноса му за социалната мобилност, „тютюневите градове” не трябва да бъдат изследвани изолирано от техия по-широк регион, а в мислената геометрична схема, „тютюневия триъгълник” (регионът между Солун, Пловдив и Ксанти), в който се извършва тютюнообработването и се развило движението на тютюноработниците. С проекции на „тютюневия триъгълник” на изток до Гюмюрджина и Дедеагач, целият район на Родопите и Западна Тракия се включва като пространство на икономическа, а респективно и на социална дейност. В тази рамка, в изследването се поставят за обсъждане времевите отрязъци на продължителност и сечения в социалната история на „тютюневия град”, особеностите които се проявяват в течение на еволюцията на „тютюневия град”, въздействието на специалните характеристики на това развитие върху социалния състав на населението и структурите на заетост, дефинирането на обществения, политически и културен фактор като коефициент на промени в икономиката, обществените трансформации в обновения икономически комплекс.

Възлов въпрос е укрепването на различни отрасли от промишлеността (сред които и отрасълът на промишлените растения –тютюн, памук–, този на пчеларството, копринарството и сродни на тях) в Османската империя, което създава надежди за възраждане на икономиката сред тресавището на анахронистичните производствени отношения, но бива прекъснато от чуждестранния фактор, препятстващ местното натрупване на капитала. Процесът на икономическо развитие включвал и позитивните фактори, благоприятствали дейността в производството и търговията през предходните векове, но и двуяко противоречивото проявяване на интерес от страна на чуждестранния финансов капитал[2].

При упадъка на османската империя, областите Македония и Тракия са включени в експанзионистичните планове на силите, привлечени от тяхното богатство. Политическите движения на заинтересованите държави до избухването на Балканската война през 1912 г. имат като обективна цел придобиването на региона, било в рамките на цинично подхождане към въпроса за излаз на Егейско море чрез експанзионистично завоюване (Австро-Унгария), било посредством съдържанието на развитието на нациите в районите на Балканите с обща граница и на желанието на всяка от тези нации да консолидира жизнеспособни икономика и пазар.

Социалният идеал, споделян от балканските народи, отхвърлянето на феодалните окови, довеждат до укрепване на отношенията между тях, и развиване на общи елементи на духовна култивираност, съставлявали елемент от тяхната национална култура и присъщ на националната им идентичност характер. Въпросните характеристики намират проявление в сферата на тютюна, общественото битие (както бихме могли са назовем дейностите на лицата вътре в социално-икономическата система, в която те са се развили), в отношенията между различните етнически групи в „тютюневите градове”.

Плетеница от фактори създават конюнктурата събитията, настъпили в османската държава и по-специално в Македония и Тракия. Основни елементи са, първо, геополитическият фактор, с икономическата значимост на района, второ, икономическият фактор, с опита за развиване на района в посока на капитала посредством инвестиции в индустрията и влагане на капитали в търговията, и трето, общественият фактор, формиран чрез развиване на тютюневите култури и на тютюневите социални слоеве, възникнали вследствие на това.

Ролята на тютюна, американско растение познато в Европа от шестнайсети век, е твърде сериозна в социално-икономическото развитие на Османската империя след внасянето и култивирането му там в началото на седемнайсети век. Съответна културна история се разгръща през вековете, между хората посветили се на икономически дейности свързани с този продукт[3]. Ориенталските тютюни, особено тези от района на Родопите, с тежкия, без конкуренция аромат и вкус, които се прибавят в минимални количества, като пипера, в наргилето на султана, били много търсени на европейските пазари за приготовляване на луксозни смесици. Селското население заето в тютюнопроизводството, също както и свързаните с този продукт градски професии, са допринесли за формирането на социални и културни идентичности, разпознаваеми в спектъра на стратификацията на османското общество. През деветнайсети век, широка маса от сто хиляди жители на Източна Македония, от района на Родопите и Западна Тракия, е участвала във формирането на отделните характеристики на социалните слоеве на тютюнопроизводителите. Нрави, обичаи, традиции, модели на поведение, манталитети, психически нагласи, позиции, модели на живот, се срещат с нагласите на хората за въздействие върху формирането на обществените процеси. Въпроси, които са свързани със сродни аспекти на социалните и културни идентичности изследвани в настоящата разработка.

Тайните на отглеждането на тютюна, който по начало изисква песъчлива, неплодородна почва, се разгръща в района на Родопите, с развитието, впоследствие, на несравнимото техническо ноу-хау на местните тютюнопроизводители. Планинската верига на Родопите, с нейното преимуществено географско положение и климат, почвена морфология и състав на почвите подходящи за отглеждането на тютюн, се оказват източник на благоденствие. Тютюнопроизводителните места, произвеждали в началото на седемнайсети век прочутите ориенталски тютюни се простирали върху южните склонове на планинския масив, в района на Киречилер, Ксантийско, и на север в района около Пловдив. Отглеждането на тютюна в района и обработването на тютюневите листа в края на деветнайсети век се превръща в разпространена и доходоносна икономическа дейност. По северните склонове на Родопите били отглеждани 70.000 декара тютюневи насаждения, а по южните 200.000 декара[4]. Производството в България през 1883 г. било 13.000 тона, като през 1900 възлизало на 30.000 тона. А производството в района υна Егейско море, през 1900, е 100.000 тона[5]. Четири процента от земята давала 20% от икономическите приходи в района. Успоредно с това в тютюневите градове е отбелязано съсредоточаване на тютюнообработването (класическо обработване на тютюневите листа, балиране) в големи предприятия, а също и развитие, в някаква степен, на произвеждането на форми на тютюнопотребление (цигарена промишленост, тютюни за лула, тюмбакия и други продукти). В човешкия потенциал на промишления отрасъл и на търговията се включват, в значително съотношение спрямо цялото, заетите в тютюневия отрасъл.

Планинските форми на терена, естествена бариера за общуването между областта около Пловдив и района на Егея, представлява елемент на изолиране на Севера от Юга, към който през деветнайсети век се прибавят и държавните граници. Въпреки това, появата на подходящите условия за развитие на капитала благоприятства общественото свързване. Мрежата на сухопътния транспорт обслужвала движението на тютюневите листа, кервани се движат от тютюнопроизводителните райони до кафенетата на Цариград и другите градове на Османската империя, големи количества достигат до пристанището на Кавала с цел износ. След 1883 г., Ориент Експресът, влакът прекосяващ Изтока, свързвайки Западна Европа с Цариград, улеснявал общуването[6], разпространението на информация и разпространяването на модерни културни модели[7]. Отдалечените райони на Източна Македония и Западна Тракия се озовали свързаниι, малко преди да изтече деветнайсети век, със световните икономически мрежи и навлезли в процесите на модернизацията. Новата култура започнала да конкурира стария начин на живот. Тютюнопроизводителите и тютюноработниците (повечето били мюсюлмани, турци и помаци), както и останалите професионалисти в сферата на тютюна, постепенно консолидирали до края на деветнайсети век един нов общуване, възприемайки несъществували дотогава навици. Консумацията на кафе и пушенето в кафенетата, навлизането на жената в обществения живот, са някои от неговите видими страни.

Развиването на дейностите, свързани с тютюна, в среда от индивиди принадлежащи към различни национални и етнически групи, било нещо нормално. Инвеститори в тютюневата индустрия и в износната търговия с тютюни, тютюневи работници, други професионалисти занимаващи се с тютюна, европейци, турци, гърци, българи, евреи, помаци, други национални и етнически групи, си сътрудничели в различните сфери на работата, без търкания. Върху мотива на това равновесие между културните идентичности (и на материалните интереси, които се крият зад него), се случва безпрепятствено движение на индивиди в сферата на производството. В един случай, в обслужването на вторичния сектор на тютюнопроизводството (с прилагане на класическото обработване на тютюневите листа), било отбелязано сезонно движение на помаци от района на Енидже, Ксантийско (район където се отглеждат отбрани разновидности на тютюна „басма”), върхови майстори в тютюнообработващия занаят, към други тютюневи центрове, и особено към Кавала.

В професионалното движение и при продължаването на националното и социално смешение от тютюнопроизводството в обществото, промените в културните стереотипи стават видни в отделни сектори, като напр. мястото на жената в тютюнопроизводството. Под натиска на нуждата от прехрана жените помакини излизат на пазара на труда и се смесват с мъжете в работните пространства, като същевременно се отърсват от традиционното си облекло и други елементи от тяхната културна идентичност. В заключение, капиталовата система в тютюнопроизводителната сфера, обработката на тютюна и износната търговия с тютюни, функциониращи като „претопяващ казан”, нивелирали културните идентичности, заличавайки националните различия, размесвали ги и в крайна сметка ги уеднаквявали[8]. А в работническата песенна култура отражение на условността на националните културни идентичности при обработката на тютюна, в началото на двайсети век се проявява в пеенето на стиховете «Οι ντενκτσήδες κάνουν βόλτα στου Μελαχροινού την πόρτα [„тютюноработниците, майстори в занаята на денкчийството, се разхождат пред портала на тютюневата фабрика на M. Melachrino & Co.”]» пяти съответно от българските тютюноработници на български език.

Александрос Дагкас, биографична бележка

Александрос Дагкас е роден в Александрия, Египет. Следвал е и е преподавал история на обществата и цивилизациите в Париж. Днес преподава, като почетен професор, в Аристотелевия университет в Солун, социална история и методология на изследването. Автор е на редица книги и статии и е отличен с наградата на Атинската академия. Областите, в които специализира, са социалните движения, масови движения (културни, професионални, младежки и др.), културни въпроси, национален въпрос (19-ти-20-ти век, Европа, Османска империя, Балкани).

 

1] Cf. Mazedonien. Eine militär-politische Studie, Ausgabe der Zeitung Danzers Armee-Zeitung, L.W. Seidel & Sohn, Wien 1905, 29 pp.

[2] Cf. Rhoads Murphey, Studies on Ottoman Society and Culture, 16th-18th Centuries, Taylor Francis, London 2007, passim.

[3] Cf. James Grehan, “Smoking and ‘Early Modern’ Sociability: The Great Tobacco Debate in the Ottoman Middle East (Seventeenth to Eighteenth Centuries)”, The American Historical Review, vol. 111, No 5, December 2006, pp. 1352-1377.

[4] Cf. Simιon L. Simeonov, La production et l’exportation du tabac bulgare, Thèse / Faculté des Sciences Économiques et Sociales de l’Université de Genève, 1945, passim.

[5] Cf. Koitcho Beltchev, Der Tabak in Bulgarien, Dissertation der Rechts- und Staatswissenschaftlichen Fakultät der Universität Zürich, 1949, passim

[6] Cf. Jean des Cars – Jean-Paul Caracalla, L’Orient-Express. Un siècle d’aventures ferroviaires, Denoël, Paris 1984, passim.

[7] Cf. Annerose Menninger, Genuss im kulturellen Wandel. Tabak, Kaffee, Tee und Schokolade in Europa (16.–19. Jahrhundert). Steiner, Stuttgart 2008, passim; Mary C. Neuburger, Balkan Smoke. Tobacco and the Making of Modern Bulgaria, Cornell University Press, Ithaca 2012, passim.

[8] Cf. Alexandros Dagkas, “Peasants and Workers in Tobacco Production in Greece, 19th-20th Century: Social and Cultural Lives”, The 6th International Conference on Greek Research, Department of Languages – Modern Greek Section, Flinders University, Adelaide, June 23-26, 2005 (proceedings: Greek Research in Australia, Proceedings of the Biennial International Conference of Greek Studies, Flinders University, Adelaide June 2007, pp. 313-322).