Монополът и един живот…

Монополът и един живот…

От 1979 година, когато Сабрие започва работа в Тютюневия монопол в Асеновград, до 2004 г., когато приклюва работа в него, много събития са се случили, много работа се е изработила, хиляди тонове тютюн са минали през ръцете й, с много хора я среща съдбата професионално, идват и си заминават директори, началници, колеги, но тя почти като последния мохикан остава там до самия край на предприятието. Завършила е Селскостопанския техникум по тютюна в гр. Пещера със специалност „среден технолог по тютюна и тютюневите изделия” и работи там като такъв в местния цех за манипулация, а после и в Тютюневия комбинат в Асеновград, където идва, защото се омъжва. Дипломната си работа в 4-ти курс прави в с. Марково. В Асеновград работи с експертите по тютюна, но само за 8 месеца, защото вече не може да пътува из страната, за да изкупува материал, тъй като е с малко дете и няма кой да й помага. А се е пътувало навсякъде, където се е произвеждал тютюн – и в Северна България, и тук, на юг – по границата, в Крумовград, разказва Сабрие. (Експертите по тютюна отиват на място и изкупуват тютюна, който след това се сортира за износ и за местния пазар). Затова се прехвърля към цигарената фабрика и остава там до края. Тогава е само на 23 години, с 9-месечен син. „И остарях тука” – смее се тя.

„Хубави години бяха – казва Сабрие – хората бяха усмихнати, бяхме млади, работата беше сигурна, защото имаше много предприятия. Днес излизаш от едното, на следващия ден започваш в друго предприятие. Днес тази сигурност я няма. А ние – луди-млади. Даже когато сме работили за износ за Съюза, най-големия пазар, сме работили по 18 часа. Работихме и различни асортименти за арабските страни – разказва тя – работихме с желание защото плащаха. Етикетите идваха отвънка, ние им правихме цигарите.

Преди предприятието да спре работа наистина взимахме добри пари, но в първите години, когато започнах, в Монопола взимахме най-малките заплати. Например моя колежка работничка в ДИП „България” – докато отиваме на смяна – тя там, аз в Монопола – ми е показвала фиш за 500 лв., а ние работихме за около 180 лв. Аз съм била цял живот машинистка, най-високата заплата май беше 317 лв., но пък сме били осигурявани два пъти над произведеното. За това сега взимаме хубави пенсии. Пенсионирахме се в най-хубавите години – от 1990 до 1995 г. – най-доходните, когато сме взимали хубави заплати и сме се осигурявали на тях, защото беше държавно. Ако беше частно или акционерно дружество, тогава щяхме да сме осигурявани на минимална заплата.

И беше хубаво…ама няма да се върне…Колко се борехме, колко стачкувахме, като ни приватизираха, в София отидохме и за нищо. Сега искат да махнат тютюнопроизводството изцяло от България. Тютюнопроизводителите мислят до 2020 г. изобщо да не се работи тютюн в страната. Няма да се работи…. Отвън ще внесат, пак ще правят цигари, заключава Сабрие.

Тютюн се произвежда и тук, ама в малки количества, но и отвън внасят, от Гърция.  Сега се работи повече със сортовете Вирджиния, Бърлей – едрите тютюни; като количество имат, обаче качеството е по-ниско. Най-качествения сорт, който тук се е обработвал – в пловдивска тютюнева област, – е Ориенталският тютюн. А най-качественият тютюн е Джебел басма. Той има много мънички листа, но е с най-високо качество, защото в тях съдържанието на никотина е много високо. Той беше повече за износ, защото беше търсена продукция. Та за цигареното производство тук повече се работеше Ориенталски тютюн. Сега има двама трима, които произвеждат повече декари сорт Вирджиния тук, по селата, в Гоцеделчевския район и Кърджалийско, обаче нали сега селата се обезлюдиха много, а в тях са предимно възрастни хора, и затова вече тютюн се работи много малко. В Кърджали има частна манипулация, там го изкупуват. Но тютюнът Джебел басма – с тези малки листа – много трудно се обработва, за да се получи качественият тютюн. Но и хората не искат да работят, защото или не им се изкупува продукцията, или им предлагат много ниски цени. Ето, в Гоцеделчевско хората цяла година гледат тютюн и старата продукция не е изкупена, а те трябва да започнат подготовка за засяването на новата. Обаче ще го махнат, ще го ликвидират тютюнопроизводството.”

Сабрие Еминова е от образцовите работници, многократно ударник в производството на цигари. „Как се става ударник ли? Ами с много труд, с много работа в голямо производство. Даже до скоро ми пазеха снимката във вестника (смее се). Три месеца предсрочно изпълнение на годишния план. Самите машини бяха с броячи, отчитаха килограмите. На един тон цигари 17 лв. даваха отгоре. Петнадесет дни, засичала съм, под тон не бях паднала. „Какво става, питаха, днес за колко да ти дам материал?” Тон, тон, по тон на ден… Две събирачки имах на машината да събират цигарите от линията, на един оборот – 1000 – 2300 цигари; за 4 минути – 4-5 кг.; 5 кг. са 250 кутии. Направи си сметка… 300 цигари ако не успееш да вземеш, защото те идват като течаща вода по лентата, всичко изпада долу. Трябва да си бърз, но човек свиква. Ако се забавиш за секунди, колко цигари отиват на вятъра, защото самата хартия, която върви, е на 6 км. и като излезе от машината, цигарите вървят и всичко отива брак. Но бяхме млади. Аз и една Наталия от Долни Воден давахме най-голямо производство в цеха от нашата смяна.

А който беше ударник, освен че взимаше повече пари, му даваха и други стимули – книги. (смее се) И отвреме-навреме, като отпуснат такива пари отгоре,  екипът ни – три жени и майстор към нас – отиваме в магазина и си купуваме по нещо. Но тогава беше весело, сами си правехме веселбите, не ни беше скучно. След работа ходихме до едно барче до ДИП „България” и там си празнувахме рождените дни, защото собственичката ни разрешаваше да си внасяме всичко от вън – аз ще направя къпана баница, друга – друго…и така. Бяхме много организирани от нашата смяна, задружни. Банкети и празненства за Нова година – отделно; сами си организирахме всичко, никакъв празник не се изпускаше (смее се). Наистина работехме, но и се веселяхме.

– На колко смени работехте?

 На две смени. Някой път, като се налагаше втора и нощна да изкараме – по две смени. Не сме спирали, непрекъснато, от 2 без 10, като поема машината, до сутринта. ОТК-то раздава кафе, защото машините бяха много опасни, много злополуки ставаха. Едно отклонение, едно невнимание – пръст, ръка, всичко отиваше. При мен се случи, след като учениците от Тютюневото, които идваха на практика, ми пуснаха машината. Там, където машината слага печат на цигарата –„Арда”, „БТ”, – но късмет, че само ми мина през пръста, после се оправих. Но имаше случаи, при които имаше големи проблеми. Една колежка – събирачка – беше малко разсеяна и като пусна машината, ѝ захвана ръката. После 6 месеца претърпя операции, получи страхова невроза, не можа да се възстанови. И други случаи има, но става, там където има машини, стават такива неща.

– Кога докарваха в предприятието новата реколта тютюн? Есента ли?

До септември най-късно става прибирането от полето и се чака октомври-ноември времето да омекне и тютюнът се прави на бали. По къщите го сортират и ноември месец започва манипулацията. Но в цигарената фабрика редовно си имахме тютюн. Ако не е от предприятието, отвън се внасяше. Много гръцки тютюн се внасяше и сме правили цигари. Иначе през ноември месец беше готова новата реколта за обработка, което значи, че се минава през манипулация, т.е. сортирането на асортимента като качество – кое е за износ, кое – фабрично…и така. Ферментацията на тютюна ставаше също във фабриката. Какво представлява тя – отвън идва материалът от производителите, суров; има специални камери, в които се слагат балите с тютюна, които се навлажняват и тогава, при това навлажняване, става отделянето на токсините и всичко, което идва с материала от полето, където е бил третиран с препарати. Знаете, че тютюнът се пръска с препарати. Това е всъщност ферментацията – предфабрична обработка се нарича ферментацията. Балите с тютюна се държат на пара; колко време се държат така, не знам, технолозите решаваха, защото иначе тютюнът не може да се съхранява – той става сух, рони се. Поддържаше се 14 %  влага, така че листото да не бъде напълно изсъхнало. При цигареното производство процентите бяха повече – около 16 %. Тази влага се поддържаше от ОТК-то, от технолозите.

А имаше камери, от където излизаше много врял тютюнът, после балата се отваряше и така излизаха токсините. След като се отвори балата, вече става рязанато на тютюна в т.н. харман. Като се нареже, идва по линията при нас, а докато това става, температурата и влагата на тютюна трябва да падне на 14 %. Ако е по-висока, после цигарата мухлясва. След като цигарата мине през нас, по конвейера отива на горния етаж, в пълначницата. Ние слагахме цигарите в специални касетки, които се поемаха на горния етаж, където ставаше пълненето в кутиите, целофанирането, пачкирането. Всичко вървеше в следния ред: на долния етаж режат тютюна, най-горе се пакетира. Така беше в цигареното производство. Иначе в манипулацията е малко по-друго. Там също има ферментация на тютюна. При нея той, след като излезе от манипулация, пак се прави на бали, т.нар. тонги, които отиват в складове, където други технолози правят аранжиране. Балите там са под наблюдение, да не мухлясват, и периодично ги обръщат да съхнат на различни страни. Така не се губи качеството на тютюна. Това са т.нар. селски бали, които се правят от производителите. После като дойде времето за обработка, те се развалят, тютюнът се разпръсква и разделя с помощта на въздух на листа върху ленти. После листата се сортират по качество – 1-во, второ и т.н. (жълто, червено, изгоряло, черно и т.н. листа); 6 лв. струва, да кажем, първо качество, второ качество – червено листо и т.н. Когато ние учехме, имаше 7 степени на качество, сега вече не е така. Сега са 3 или 4 степени. Най-хубавото отиваше за износ и за нашите цигари, за руснаците оставаха най-лошите тютюни.

А финият прах, който се отделяше – той също не се хвърляше; също и жилите от тютюневото листо. Прахът се обработваше, но не при нас, правеше се на каша, към която се прибавяше аромат. В нея си имаше никотиново съдържание, но ако е малко, се прибавя още и кашата се разстилаше на специални електрически ламарини, където я сушаха. Изсушената каша става едно голямо листо, което после се навлажнява, реже се и пак става на цигари. А жилите от листото – в с. Ясен, Плевенско, в предприятието за преработка на тютюни се преработваха наново по същия начин. Режеха ги по ситно, но не на прах, и после ги получавахме обратно. Добавяха се към нарязания тютюн, като се смесваха с него, и когато от цеха за рязане на тютюн пуснеха по поточната линия повече от този, от жилите, ние горе се ядосвахме, защото попадаха големи парчета и задръстваха машината. Парчетата наричахме „пеперуди”. Събирахме ги със събирачките на ръка, за да върви машината. Работехме наистина. Така беше. Докрая останах там, до 2004 г. Тези, които първи ги съкратиха по-рано, бяха ощетени. През 1990 г. започна съкращението и така на етапи, на етапи – до декември 2004 г., когато последно ние излезнахме. Ние от последния транш успяхме поне да си вземем обезщетения, но първите не помня, с две заплати ли, с една ли бяха обезщетени… Защото тогава почнаха стачките, много предприятия закриха, останаха само благоевградската и софийската, другите се клатушкаха. Пловдив затвориха. В Стара Загора затвориха малко по-късно от нас. Там работеха цигарите „Невада”. Помниш ли ги? Те бяха старозагорско производство. А тука основно се правиха без филтър (за Съюза, за войниците и за затворите – така казваха (смее се)), „Шипка” имаше, „Слънце” и др. С филтър – „Арда”, „БТ”, „Родопи”; по-късно с един пловдивски технолог направихме „Кентон”. „Кентон”-на беше с много различни аромати. Три вида имаше, всяка цигара с различен аромат. И ние ги пробвахме (смее се). Аз не пушех нито като ученичка, нито като момиче, а като се ожених и започнах работа в предприятието, хората взимат на седмица дажба по 5 кутии, на пушачите – няма. Тогава една колежка ми каза: „Запали си една, само да ти дими! Иди се запиши там при майсторите.” Олеле, запали си една, запали си да ти дими и после…

16699709_1345518455469511_407900481_n

 

16700131_1345518415469515_1388543569_n

 

16731035_1345517825469574_1008309115_n

„Престиж” също беше наша технология, а после я продадоха на Благоевград. Няколко вида „Престиж” правехме. Много вървяха. Между другото сме правили и други. Те бяха специални поръчки: за арабите – цигари „Тир”, а преди години, когато аз още не съм работила в цигарената фабрика в Асеновград, при ръчната обработка, от колежките съм слушала, имало много хубави цигари, дамски. Без филтър. „Дипломат” са се казвали, дълги цигари, които са се пушили с цигаре. Много хубави бяха, казваха ми колежките от ръчното пълнене, в много красиви кутии.

16700130_1345517052136318_843649551_n

 

Работила съм при много директори – при Вангелов, бащата на д-р Вангелова от нашата болница, УНГ. После Ангел Щерев ни беше началник-цех, а по-късно ни стана директор. След него дойде един технолог – Господинов, а началник – Иванов. После имаше и много други, за по-кратко време. Имаше и един от Петрич чак… Сменяха ги често; така стана след приватизацията.

….Хубаво беше, да можеше да поработим още малко, ама…

Много работници бяхме в Монопола. Не ги познавах всичките от производството. На машините много бяха, една линия, ние в цигарения цех долу… 140-150 човека сме били в един салон, освен мъжете. По физиономия ги познаваш, но ето един салон на две смени – направи си сметка – общо 1400 – 1500 човека работехме в Монопола. Нали имаше и камери от Манипулацията, където работиха тютюн, и като приключиха зимния сезон, пролетта работеха на полето. Имаше и сушилни камери – и там работеха ферментатори, предимно мъже. Тях не ги знаех колко са на брой. Много хора. Имахме и кризисен период. Когато стана криза и нямаше пазари, взимали сме по четвърт заплата. Само и само да оцелеем. Все си казвахме, че този период ще мине…ще мине, ама… Искаха да съкратят една цяла смяна. Ние всичките колежки казахме „не”. Искахме всички да останем, на всеки колкото се полага. Тогава директорът Господинов намери пазари и работихме. Тогава взехме и доста хубави пари.

Така беше… Едно време хората филм са направили за тютюна… Сега всичко се разсипа… Дано наистина може да се направи нещо, да остане всичко. И Монопола, и голямата база, която строиха толкова години. Дано!

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *